сряда, декември 12Актуални новини от София

Николай Янакиев: Всяка картина е автопортрет на моментното ми състояние

„В живописта, според мен, най-важното е да се постигне хармония между цвят, линия и пространство. Това, ако се направи, значи до някъде е успял художникът. Те са взаимно свързани – ако хванеш линията и цвета, може да загубиш пространството. Важното е да ги вкараш в една среда. Или, ако хванеш пространството, а изпуснеш линията и настроението…Много е сложно за обяснение”. Това казва в разговор за интернет сайта „въпреки.com” художникът Николай Янакиев, който откри изложба в столичната галерия „Арте”.

Изложбата е озаглавена „Състояния” и представя най-новите творби на Николай Янакиев. Експозицията съдържа 13 живописни платна с един сюжет – Жената, или по точно 13 варианта на една и съща композиция, a тя е „Момиче пред огледало.” Картината е рисувана преди доста години и е показвана само веднъж в България и в Швейцария, и фигурира на марка, която е издадена от Who is who International Art и във връзка с включването на Николай Янакиев в каталога Who is who in International Art. Всъщност експозицията показва една малка част от богата гама от емоции и настроения състояния на жената, които художникът умело успява да предаде с помощта, както на богатия цветови диапазон от черно до бяло, така също и на релефа, който от своя страна придава по голяма материалност и пластичност на изображението.

Николай Янакиев разказва: „Тази изложба я правя като реплика на една друга изложба преди 12 години. Идеята беше същата – една композиция и пак картините бяха 13, но тогава бяха в две зали, пак в „Арте”, но на „Раковска”. И тук вече доразвивам идеята, като използвам нови материали, нови изразни средства, нови бои и ги обогатявам в процеса на работа. В тази изложба използвам най-вече релефа, защото имам една по-спокойна гама и ако няма релеф ще се загуби, релефът подсилва възприятието на композицията, на рисунката и на цвета като цяло. Изграждам тринайсет варианта на тези състояния. Това са вариации в цвят, по-скоро вариации на тема. Темата е жената, а вариациите са в цвят. Това са състояния и оттам тръгвам и правя тринайсет състояния. Това са мои усещания, но всъщност са състояния на жената, защото това са тринайсет състояния на жената. Те могат да бъдат и 50, но аз излагам 13, защото толкова е капацитетът на залата. Направил съм 18, но пишат – Николай вижда жената по 13 начина, аз съм я виждал и по 50 начина. Това са различни усещания, различни състояния”.

Докато при „Момиче пред огледалото” фигурата е ясно различима, то при другите картини тя е неуловима, но присъства. На пръв поглед картината изглежда абстрактна, но когато зрителят се вгледа и потъне в платното се откроява. „Фигурата, както изчезва, така и излиза. Тя съществува в пространството, просто трябва по-дълго гледане. Тази, която ми е първообразът е дадена  по-етюдно, по-натуралистично”, обяснява художникът. И добавя: „Настроенията ми са много променливи, защото съм емоционална натура и даже за кратък период от време мога да направя една и съща композиция в много различни варианти. Това е хем състояние на жената, хем и мое… В края на краищата всеки един художник си прави автопортрет – това е моментно състояние на художника и композицията, която прави в момента. Затова хем я има, хем я няма. В един момент може да е пълна абстракция, но винаги съществува нещо, даден елемент, който напомня на действителността. В тези по-абстрактните ми работи трябва по-дълго да се гледа, за да се улови идеята, духовното състояние на обекта”, казва Янакиев.

На въпрос как усеща промяната в своите търсения обяснява: „Търся промяната не само в цвят, но и като рисунък. Вече преминавам към едни по-общи гами. При мен е интересното е, че за се връщам и назад, както е при тази изложба. Защото съмнението винаги ми е дали това, което съм направил е в правилната посока. И затова ги правя и тези варианти. И се радвам, че тези съмнения все още не са ме напуснали. И ме терзаят, и ми помагат да намирам това, което търся. В такива моменти всъщност се развива и стилът. Аз не мога да кажа какъв ми е точно стилът, няма точно определение за стила ми, но съм разпознаваем. Значи имам някакъв стил, хората ме виждат и казват: това е Николай Янакиев. Работата е там, че настроенията ми са много подвижни, варират и в композиционно отношение, и в цветова гама. Не съм еднакъв, както някои колеги, които правят само едно и също. Като нарисувам една картина, това е моментното ми състояние. Аз си правя автопортрет. Тия състояние съм ги живял, преживял и съм ги пренесъл на модела, който правя. Може да се каже, че това са и мои състояния”, споделя художникът.

Но като заговаряме за автопортрета си припомняме, че той има и два автопортрета /маслен и рисунка/ в галерия „Уфици” във Флоренция. В тази галерия е най-голямата колекция на автопортрети в света. Има малко съвременни автопортрети, но сред тях са и автопортретите на седем българи – освен на Николай Янакиев, са и на Светлин Русев, Захари Каменов, Любен Генов, Емил Стойчев, Вежди Рашидов и Крум Дамянов. През 2014 година изложба на седмината с техни автопортрети и портрети беше показана в столичната галерия „Астри” /можете да прочетете тук/. А колкото до портретите, си спомняме за друга изложба на Николай Янакиев в зала „Средец” на Министерството на културата през 2015 г. Тогава той показа портрети на български творци, рисувани във времето. Сред тях са на поета Валери Петров, Станислав Стратиев, художниците Генко Генков, Емил Стойчев, Георги Трифонов и още редица хора на духа. „Така се случи, че животът ме срещна с тях и всеки остави по нещо от себе си в нашето общуване. Затова реших да ги нарисувам”, разказа тогава Николай Янакиев.

А и още поясни тогава: „В портрета художникът трябва да умее добре да пресъздаде характера на своя модел, важно е по свой начин да предаде отношението си към него, с което оставя и част от себе си върху платното… Към всеки един от портретите съм подхождал индивидуално. Те са толкова различни, защото това са различни характери и съм се помъчил да доловя своеобразието на всеки един от тях”. А днес добавя: „Все пак портретът трябва да носи характера на портретувания и същевременно да доловиш духовното излъчване, което е много трудно”.

Питаме го как пристъпва към картините. С предварителна идея или спонтанно. „За всяка картина е различно. Понякога даже ме е страх да започна. Имам нещо предвид, обаче като застанеш пред бялото платно се чудиш откъде да почнеш. Даже съм хвърлял четката, удрям я в платното и почвам оттам. Вече почнеш ли, оттам – нататък вече няма проблем. Но има един такъв страх, макар че съм нарисувал толкова много картини. Това е като сценичната треска. Почнеш ли вече – върви. Даже при неща, които си мислиш да направиш, можеш да тръгнеш в друга посока. Това е интересното – разнообразието. Тръгвам с нещо намислено, обаче то поема в друга посока и изкарвам нещо съвсем друго. Мога да се върна назад, но ако е интересно това, което е започнало да става, го оставям. Оставям идеята, даже идеята в цветово и в композиционно отношение”. А ние си припомняме за още една негова изложба – „Интериорът” в столичната галерия „Финес” през 2016 година. И може би като естествено продължение на тази тема идва и неговата продажба на търг от аукционна къща „Christie’s” на картината му „In the Studio” през 2017 година. Впрочем, той е единственият съвременен български художник, успял да продаде своя картина там.

Иначе му предстоят много и различни изложби на различни места по света, както и досега. През есента ще участва в парижкия Есенен салон. В Барселона има изложба през октомври. На 19 април открива в Люксембург с Вежди Рашидов и Захари Каменов. Творби на Янакиев са притежание на: Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, галерия „Уфици”, Флоренция, Италия,  музей „Мимара”, Загреб,  Национална галерия за изящни изкуства „Ла Валета”, Малта, колекция на ЮНЕСКО, Бургеланд Австрия, Колекция на Лудвиг в Кьолн,  частни колекции: Клод Лиц, Париж; проф д-р Ник Тиц; Нойзидл ам Зее, Юрген Хойер, Берлин; Егидиус Браун; Германия и някои други във Франция, Германия, Белгия, Италия, Русия, Гърция, Великобритания, САЩ, Канада, Австралия, Япония, Австрия, Испания.

Връщаме го обаче към началото на неговия път в изобразителното изкуство. Той е от Дупница и като всяко дете първото нещо, което е правил като се очовечи, е да си драска където може и с каквото може. „И аз съм почнал така, работата е там, че не съм спрял досега. Имаше един художник в Дупница -Георги Лазов, самоук, ателието му беше близо до нас. И веднъж се отбих, влязох в ателието и като ме лъхна терпентина… И това беше нещо като магия. Всъщност оттам тръгна цялата работа, хареса ми това, което прави, миризмата на боята. И започнах всеки ден да се отбивам при него, даваше ми бои, четки да рисувам. След това кандидатствах в Художествената гимназия – приеха ме. Ако не ме бяха приели, нямаше да стана художник. Всичко е съдба. След това Академия и така нататък”, разказва художникът.

Смятал да става скулптор. Щял да кандидатства това, защото му вървяла много скулптурата – имал пространствено виждане. И всички мислели, че ще кандидатства скулптура. „Обаче с един мой съученик се засякохме в един трамвай и се заговорихме за изпити. Той вика – Ники не кандидатствай живопис, защото Светлин Русев взима курс. И ще бъде голяма навалица. На мен като ми каже някой недей да правиш това – аз правя точно това. И това реши нещата. Мислех да кандидатствам скулптура обаче по този начин се ориентирах набързо. Кандидатствах живопис, приеха ме, и така”, казва художникът. Въпреки, че той прави скулптури от време на време и сега. „Художникът трябва да работи и с молив, и да рисува, и да мачка глината трябва да умее. Защото все пак това развива пространственото виждане”, убеден е Николай Янакиев.

А какво мисли за прогласяваната понякога смърт на живописта, заради по-концептуални изкуства? „Това никога няма да стане. Живописта ще продължи да живее, както няма да умре и голото тяло, майчинството като тема в изобразителното изкуство. Не мога да си представя, че живописта може да я няма. Скулптурата, живописта и графиката са неща, които не може да изчезнат току – така. То, че ще се развива изобразителното изкуство, но не може да се отрича нещо, което е в основата на историята на изкуството. Не може така лесно да се зачеркне и отрече”, категоричен е художникът.

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

%d блогъра харесват това: